ОСТРОВЪТ НА ЗАТВОРНИЦИТЕ

Остров Чангуу (известен още като Кибандико, затвор или карантинен остров ) е малък остров на 5,6 км северозападно от Стоун Таун, Унгуя , Занзибар . Островът е дълъг около 800 метра и широк 230 метра в най-широката си точка. Островът е необитаван до 1860 г., когато първият султан на Занзибар, Маджид бин Саид, го дава на двама араби, които го използват като затвор за непокорни роби, преди да ги изпратят в чужбина или да ги продадат на пазара на роби в Каменния град на Занзибар.

Занзибар става британски протекторат след 1890 г. Британския министър-председател, Лойд Матюс закупува острова от арабските си собственици от името на Правителството на Занзибар през 1893 г. с намерението да построи затвор върху него. В затвора трябвало да бъдат настанявани престъпници и рецидивисти от частта на африканския континент, която тогава била под юрисдикцията на Занзибар. Въпреки затворническите сгради, завършени през 1894 г., в резултат на което островът става известен като „Остров на затвора“, в съоръжението никога не са били настанени затворници.

Британските власти били загрижени от риска от епидемии от болести, засягащи Стоун Таун, тогавашното главно пристанище на Източна Африка. За борба с тази заплаха Чангуу бил превърнат в карантинен остров, обслужващ всички британски територии в Източна Африка. Старият затвор бил превърнат в болница и през 1923 г. островът е официално преименуван на Карантинен остров. Карантинираните били довеждани от корабите и наблюдавани на острова в продължение на една, две седмици, преди да им бъде позволено да продължат с пътуването си. Основното заболяване, което се наблюдавало, било жълта треска.

Корабите обикновено пристигали в Източна Африка само през периода от декември до март и затова островът обикновено бил празен от карантинни случаи през по-голямата част от годината. По време на празния период островът се превърнал в популярен курорт за отдих за европейците и местните жители на Занзибар. Сградата, известна като Европейското бунгало, била построена в края на 1890-те, за да се погрижи за почиващите, въпреки че броят на посетителите трябвало да бъде ограничен, тъй като единствената сладка вода на острова била дъждовната вода, съхранявана в подземни резервоари. Големите ями на острова, останали от по-ранните добиви на корали, които използвали като строителен материал, били почистени и използвани за басейни. През 1931 г. в югозападната част на острова бил издигнат нов комплекс от карантинни сгради с капацитет за 904 души.

През 1919 г. британският губернатор на Сейшелите изпраща подарък от четири гигантски костенурки (Aldabra giant tortoises) от остров Алдабр. През 1955 г. броят на гигантските костенурки достига 200. Хората започват да ги крадат от острова и да ги продават в чужбина и така през 1996 г. има само седем костенурки. Правителството на Занзибар, със съдействието на World Animal Protection, построява голям комплекс за защита на животните и до 2000 г. броят им се възстановява до около 150.
Островът отдавна не се използва за карантинна станция, но останал собственост на правителството, което преобразувало по-новите карантинни сгради в къщи за гости, които не функционират вече. Сега в северозападната част на острова има 15 ваканционни вили, както и тенис корт, плувен басейн и библиотека, а старото европейско бунгало е превърнато в ресторант на името на Матюс. Сладководните води се транспортират до острова по подводна тръба от континенталната част на Занзибар.
Островът все още е собственост на правителството, което налага такса за влизане. Старият затвор осигурява подслон за някои от костенурките,а килиите могат да бъдат посещавани от туристите.

Scroll to Top